Когато през 1936 г. Дейл Карнеги завладява ума и сърцата на мислещите хора по света с прозренията си, събрани в книгата "Как да печелим приятели и да влияем на другите", едва ли си е представял, че през 2020 г. останалите, опитващи се ведро и пълноценно да направляват и да преценяват битието си хуманоиди, ще ги оценят като... вечни.
Защото той не само призовава, а настоява да не губим хуманоидността си - т.е. човечността, която е присъща само нам. Защото само ние - човеците, сме тези, които могат и да анализират, и да оценяват, и да мечтаят, и да съхраняват... и да добротворят.
В бездиханното ежедневие на XXI век, обладано от уж улесняващите технологични чудеса, граничещи с научната фантастика - информация, която идва и се обработва (зависи как!) за части от секундата, сякаш губим същността си и все по-строго се изправяме пред суровото съдилище на собствената си съвест: какво, за Бога, ни направи толкова себични; какво ни капсулира, че да не ни интересуват другите; защо изгубихме интереса и съпричастието си и към себеподобните, и към Вселената; какво ни коства да се зарадваме на успеха на другия, при положение че е част от нас - от всичко най-добро, към което се стремим...