Тази книга е резултат на дългогодишна терапевтична и диагностична дейност с деца с нарушения в развитието и техните семейства и близки.
През тези години видях много детски очи, разбиращи и неразбиращи, умоляващи и агресивни, тъжни и весели, но винаги очи на деца. Видях и родителски очи със събрана в тях огромна мъка, вина, безпомощност, озлобление, но и вяра, надежда, упование.
С родителската мъка не се свиква, не се свиква и със собствената ти безпомощност в някои случаи. Важното е да възприемаш детето винаги такова каквото е, да щадиш неговите и на близките му нагласи и според нивото на собствената си компетентност да правиш винаги най-доброто.
Свикнах обаче с това, че няма по-голямо удоволствие и радост за близките и теб самия, когато успееш да помогнеш, както и с това, че благодарността се изказва на четири очи, за да не разберат другите. Защото стигмата по отношение на такива деца и семейства е всекидневие.
Много често се цитира фразата, че за зрелостта на едно общество се съди по отношението му към слабите и немощните. Но те невинаги се нуждаят от финансови средства, а от елементарна подкрепа, защита и приемане.
За съжаление нашето общество все още е нетолерантно към патологията и даже към вариантите на норма. Тази толерантност може да бъде култивирана, развита, ако тях ги има около нас. Изолацията им води до още по-голямо неприемане, до възпроизвеждане и даже създаване на митове и грешни концепции за тях.
Из книгата