Хуманизацията като основна тенденция в съвременната социално-педагогическа дейност изисква не само усъвършенстване на професионално-педагогическата подготовка на бъдещите социални педагози, но, преди всичко, промяна в техните убеждения, в начините им на мислене, на ориентациите в практическата им дейност към прилагане на индивидуален подход.
Успоредно с това, на фона на всеобщата хуманизация наблюдаваме увеличаване на количеството на подрастващите от рисковите групи, което е симптом за отсъствието на реални механизми за педагогическо взаимодействие с такива подрастващи.
Реализацията на такова взаимодействие е възможна чрез дейността на социалния педагог, една от важните задачи на който е оказването на помощ на растящата детска индивидуалност в процеса на социализация, при нейното самоопределение.
Ориентацията на социално-педагогическия процес към личностните особености на неговите субекти не е само декларирана необходимост, но и реална практика, както на отделните социални педагози, възпитатели, педагогически съветници, учители, така и на социално-педагогическите институции като цяло.
Обаче на фона на позитивни промени в характеристиките на социално-педагогическото взаимодействие все още остава нерешен проблема за търсенето на ефективни педагогически условия за радикално корекционно-терапевтично повлияване върху подрастващите от рисковите групи в обществото.
В следствие на редица причини, и най-вече поради нестабилност на обществото и интензивните социални промени, ярко се откроява тенденцията към увеличаване броя на тези подрастващи в училище, в обществото като цяло. Статистическите изследвания потвърждават, че през 2013 г. около 7000 деца са отпаднали от училище (в сравнение с 2012 г., през която техния брой е 4000) и се намират в зоната на социалния риск, което, безусловно, налага да се търсят пътища за изход от създалата се ситуация.
Особена актуалност в тази връзка придобива идеята за индивидуално-ориентиран подход към децата с отклонения в поведението, към които най-често се отнасят децата, намиращи се в трудна жизнена ситуация.
Анализът на образователната практика позволява да се твърди, че тясно-функционалния репродуктивен образователен модел, свързан с усвояването на готова информация, по отношение на подрастващите от рисковите групи не е ефективен и не гарантира създаването на необходимите и достатъчни условия за развитие на техните същностни сили.
В тази връзка съвременното училище и социално-педагогическа практика се нуждаят от такава педагогическа теория и практика, които ще бъдат насочени главно към оказване на помощ на подрастващите с девиации в поведението при тяхното самоопределение, самоутвърждаване и самореализация.
Именно затова е необходим индивидуално-ориентиран подход към подрастващите от рисковите групи, представляващ взаимосвързана дейност на социалния педагог, възпитателя, педагогическия съветник, учителя и учащите се с отклонения в поведението, или такива, които са отпаднали от образователната система, и основан на такива форми на педагогическо взаимодействие както сътрудничество, сътворчество, съучастие и взаимна поддръжка.
Такъв подход позволява на децата от рисковите групи да определят, с какви жизнени сили за справяне с проблемите и затрудненията те разполагат, как въздействат върху своето жизнено пространство, което включва както външния обективен, така и вътрешния духовен свят на личността.
Именно такъв подход може да бъде продуктивен към подрастващите с девиантно поведение, който ги третира като личности с «проблемна индивидуалност», с нарушен вътрешен свят и взаимоотношения с околните.
Това са деца, имащи духовни стремежи, но не умеещи да ги реализират. Поради това е много важно да им се помогне да придобият необходимия социален опит, да се научат да превъзмогват поведенческите дефицити при ситуациите, в които те се оказват - в групата на отличаващите се, отделените от общата маса в училищни или извънучилищни условия, в условията на неблагополучни семейства. Чрез сполучливата организация и осъществяване на индивидуално-ориентиран подход това става практически възможно.